Емилия Братанова ван Хартен e експерт по интеграция на бежанци. Дипломиран социолог и магистър по социални науки със специализация по миграция и интеграция от Амстердамския университет, Холандия и магистър по международно и европейско право на човека от Лайденския университет, Холандия. В момента работи за Представителството на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) в България.
С нея се срещна Катя Димитрова, гост автор по проект Build Solid Ground.
– Г-жо Братанова, отварят ли се бежанците към организациите, които им предлагат помощ у нас?
Бежанците се отварят там, където виждат, че са добре приети, което е нормално за всеки човек. Ние от ВКБООН разговаряме много с бежанци във връзка с тяхната интеграция и почти всеки ден се срещаме с различни хора и чуваме техните истории. Работим с тях на един по-късен етап, когато те вече са получили международна закрила и т.н.
Има случаи, в които чуваме за лошо отношение от страна на различни служби и лица. Повечето обаче са категорични, че ако са добре приети, не биха си тръгнали от България. В този ред на мисли, ако си говорим за интеграция, тя започва още от момента, в който човекът вече е на българска територия.
– Смятате ли, че страната ни е достатъчно гостоприемна към чужденците?
Зависи с кого разговаряте. Според последното годишно проучване на ВКБООН относно нагласите на българите към бежанците има и положително настроени групи сред населението, които искат да помагат на бежанците. Логично, има и такива, които са против тях. Но в сравнение с 2018-та и 2017-та година, наблюдаваме преход от крайно към по-умерено отношение и намаляване на страхове. Но също така намалява информираността и присъствието на бежанската тема в медиите, а тези нагласи се формират най-вече от посланията, които медиите и изпълнителните власти отправят.
Има всякакви случаи. Ние, разбира се, се фокусираме върху добрите и смятаме, че колкото повече българското общество получава информация за бежанците, толкова повече ще може да формира свое собствено мнение, което да е обективно, а не базирано на предразсъдъци.
От самите бежанци чуваме предимно, че смятат България за гостоприемна страна и благодарят за това, което тя им е дала.
Надявам се да стигнем и до деня, в който българите няма да се притесняват да споделят, че помагат на бежанците, защото се правят много дарения и това трябва да се знае.
– Колко сериозен е въпросът с отдаването под наем на жилища на бежанци?
Да, това е най-големият проблем. Той възниква поради липсата на държавна подкрепа за семействата, които наистина се нуждаят от покрив над главата си. Тук не говорим за осигуряване на жилища за всички бежанци, защото има и такива, които могат да си позволят да плащат наем. Те, разбира се, пак се срещат с недоверието от страна на наемодателите.
Докато някои могат да си позволят да плащат наем, една голяма част са в изключително уязвима ситуация. Има и семейства с деца с увреждания, чиито родители не могат да работят поради необходимостта да се грижат за тях. В такива случаи се стига и до бездомност. Точно за такива семейства би трябвало да има механизъм за подкрепа. Това е свързано със задължения за интеграцията на бежанци, съгласно европейското право, които в сферата на жилищното настаняване очевидно не се прилагат ефективно, за разлика от много други държави. Ще дам пример с Хърватска, за да не правя сравнение със страните от Западна Европа. Там интеграционната политика предвижда жилищно настаняване за 2 години, като държавата преценява в коя община ще изпрати дадено семейство. Ако пък семейството реши, че не желае да се ползва от тази подкрепа, на своя отговорност търси къде да живее. Важното е, че изобщо хората имат възможност да се възползват от тази подкрепа.
Намирането на жилище и възможността да си позволиш да плащаш наем е свързана със заетостта. През последните години има положително развитие относно желанието на работодателите да наемат бежанци. Преди 2-3 години броят на тези работодатели беше по-малък и имаше много страхове и предразсъдъци. Бих отдала това на промяната на общата икономическа ситуация в България, и по-конкретно в сферата заетостта, която налага необходимостта от търсене на работна ръка. В този контекст бежанците стават една възможна работна сила и частният сектор се отваря към тях.
Понякога цикълът е затворен – от една страна имаме, например, семейство бежанци, които искат да работят, но те се нуждаят от покрив, за да започнат работа. Много е трудно да си бездомен и да бъдеш нает, най-малкото защото мисълта ти е на друго място, да не говорим как можеш да се поддържаш чисто физически.
– Колко сложен е въпросът с липсата на място за живеене?
Проблемът с липсата на жилища за бежанците се простира много надалеч. Тук конкретно говорим за важността от наличието на постоянен и/или настоящ адрес, който е обвързан с достъпа до множество други права. Липсата на такъв води до затруднен достъп до услуги, като прием в детска градина или намиране на работа. Когато човек се регистрира като търсещ работа, той пак се вписва по настоящ или постоянен адрес, а под това не се разбира мястото, където живееш – пак трябва да си регистриран на него.
Същото се отнася и за социалното подпомагане, където ситуацията е много сериозна, защото се извършват посещения по адрес, а тези хора не могат да бъдат открити, ако живеят на друго място, където не са регистрирани. Става дума за социалната оценка, която трябва да се направи, за да се прецени от каква помощ има нужда едно лице. Но когато говорим за лица, които си „купуват“ адреси, без да живеят на тях, тази процедура е невъзможна. Всичко това автоматично дисквалифицира бежанците от шанса да се възползват от такава подкрепа. Затова, макар да си казваме, че бежанците се ползват от същите права, както и българските граждани, примерите на практика ни показват друго.
– Наемането на квартира е много трудно, а купуването на земя?
Наскоро имах среща със семейство, което ме попита дали би могло да си закупи земя, където да си построи ферма. Според българското законодателство, те не могат. Реакцията им беше очаквана: „Нали всички ни казват, че имаме равни права?“
Всъщност бежанците могат да си купят земя, непряко като юридическо лице, ако имат регистрирана фирма, и при определени условия, иначе не, поне докато не получат българско гражданство. Според Закона за собствеността и ползването на земеделските земи има ограничение за чужденци от трети страни, където попадат и бежанците. Нормативните актове понякога си противоречат за техните права и в повечето случаи е въпрос на интерпретация, както е със Закона за семейните помощи за деца. Там бежанците не са изброени като една от категориите лица, които могат да се ползват от семейни помощи и затова не са целева група, а уж имат същите права като гражданите на България. Има спечелени съдебни дела от бежанци срещу отказ на Агенцията за социално подпомагане за предоставяне на тези помощи и съответно съдии, които са съгласни с интерпретацията, че щом правата на бежанците са приравнени с тези на българските граждани, те могат да се възползват и от тези права и услуги. Някои хора смятат, че искаме да създадем допълнителни привилегии за бежанците. Всъщност това, към което се стремим е равно третиране и равни възможности.
– Тоест една от най-спешните задачи, които стоят пред правителството, е да предприеме жилищна политика за бежанците, за да могат те да получат такъв старт, който да им помогне за сдобиването с нормални условия на живот. Идеята е тези хора да могат да живеят някъде, докато получат гражданство?
Да, макар че достъпът до българско гражданство също е отложен във времето. Според българското законодателство, един бежанец може да подаде документи за получаване на гражданство на третата година след получаването на статут, за лицата с хуманитарен статут – след петата. Но дори и самият процес по процедурата за предоставяне на гражданство отнема около още две години. Затова ние от Агенцията на ООН за бежанците препоръчваме действително да има възможност за настаняване в общински или държавни жилища. Ние знаем, че фондът на тези жилища у нас е много малък, както и в страните от региона, но точно тези страни от региона вече показаха, че има начин за предоставяне на малък брой апартаменти. Тук не говорим дори за 50 апартамента. На базата на случаите на бездомност, които сме срещали само през тази година, без да броим предишните, 10 жилища за начало биха свършили чудесна работа.
Става дума за оборотни апартаменти, което също е различна практика. В други страни, където се настаняват бежанци, след едно определено време те могат да решат дали да останат там, покривайки си вече всички разходи. Това също е вариант, но ние не сме на такъв етап у нас и първо следва да осигурим най-малкото. А най-малкото е точно това – оборотни жилища, които да се справят със спешните ситуации, за да могат попадналите в тях да се съвземат бързо.
Както вече казахме, намирането на работа е по-лесен процес и за няколко месеца човек може да си стъпи на краката, а след това да заживее под наем и да се грижи сам за себе си.
Има едно интересно изследване за възвръщаемостта на инвестициите в интеграцията на бежанците и е установено, че ако се направи инвестиция в пърначалния етап на престоя на бежанеца в новата страна, за период от 1-2 години, възвръщаемостта идва на третата година. И по този начин много по-бързо бежанецът започва да се отплаща на държавата, която се е грижила за него. Ако държавата не е предоставила такава помощ, са необходими поне 5 години, за да започне бежанецът активно да допринася за нейното икономическо развитие. Затова се смята, че тези инвестиции са по-добрият вариант.
Това е свързано и със сигурността. Ако няма инвестиция в това човек да бъде част от обществото, рискът да се създават маргинални елементи е много по-висок. Дори и от тази гледна точка е по-добре да има интеграционна подкрепа.
– Има ли официални данни колко от бежанците са бездомни, каква част живеят на квартира, в центрове за настаняване и т.н.?
Тези, които са в центрове за настаняване на Държавната агенция за бежанците, са още в процедура по предоставяне на международна закрила и в този момент те се водят търсещи закрила лица. След като тя приключи, са длъжни да напуснат тези центрове в срок от 2 седмици. За някои уязвими лица Държавната агенция за закрила на бежанците прави изключение да им даде малко повече време. По закон, ако си бежанец или лице с хуманитарен статут, ти не можеш да останеш в тези центрове, което означава, че говорим за хора на външни адреси. Както казахме, намирането на жилища е много трудно.
Няма официална статистика за това колко от тях са бездомни и колко са си намерили дом, защото няма статистика и колко са бежанците, които в даден момент са на територията на нашата страна. Това се надяваме да се промени след националното преброяване през 2021 г., тъй като за първи път се прие в него да се събират по-конкретни данни за бежанци и лица с хуманитарен статут. Но дори и това ще ни даде само моментна снимка на ситуацията, а преброяване се прави веднъж на 10 години.
Всичко това е част от справянето с проблема, защото решаването на един проблем е свързано с разбиране за него, а разбирането идва именно от такива данни. Ние от ВКБООН всяка година правим проучване на нуждите на бежанците у нас. То обаче не е представително, защото участието в него не е на случаен принцип, но дава една достоверна и надеждна картина за общата ситуация. Там също включваме въпроси за местата, където живеят бежанците, дали са под наем, доволни ли са от условията, с какви предизвикателства се сблъскват, какво е отношението на съседите и други. Питаме ги и какво би ги накарало да останат в България и има интересни изводи. Действително най-голямата част от бежанците живеят под наем и това са хора, които вече са имали роднини или приятели в нашата страна, които им помагат да си намерят жилище. Някои от тях са сменяли доста жилища, по веднъж на година например, има и сигнали за лошо отношение от страна на съседите. Но трябва да обърнем внимание и на това, че има много хубави истории на контакт със съседи. Често съседите са им първият български приятел. Това спомага за преодоляване на езиковата и културна бариера и за цялостното усещане за приемане у нас – все пак държавата ни не предлага езикови курсове за бежанци, а това е важно.
– Смятате ли, че бежанците си намират жилища по-лесно в провинцията, отколкото в София?
Това е интересен въпрос, защото зависи какви критерии отчитаме. От една страна, в големия град бежанците може да имат повече роднини и приятели, които да им помагат, но от друга страна, като наличност и цена, в по-малките градове процесът може да бъде улеснен. Но пък в Харманли, където е най-големият регистрационен център за търсещи закрила лица, се получи обратният ефект – цените на наемите, и то само за бежанци, нараснаха. Увеличи се десеторно дори таксата за вписване в регистъра на населението, която услуга касае всички бежанци и малка част от местното население.
– Кои са Вашите основни препоръки към правителството и обществото, за да се подобрят условията за бежанците у нас?
Ако има политика, която да подпомага бежанците за жилищно настаняване, интеграцията ще се улесни, защото няма да има концентриране в София. Все пак, ако има такова разпределение на хората, трябва да се вземат предвид и различни други критерии – има ли училища в близост, възможност за работа. Затова говорим за интеграцията като за един цялостен процес и искаме да се гледа на нея в единство, вместо всеки проблем да се решава разпокъсано. Важни са не само жилищата, но и работата, образованието, процесът по получаване на гражданство, социалната политика, здравеопазването и други.
Тоест, тук основната препоръка е наистина да има цялостна интеграционна политика за един първоначален период от време, една година например. Има го като разписан механизъм, но на практика не се осъществява, защото няма и координиращ орган, който да следи за това. Резултатът в момента е работа „на парче“. Така например за образованието отговаря само Министерството на образованието и науката, което отчита голям напредък в записването на деца бежанци в българската образователна система и това е една от най-добрите новини, свързани с бежанците през последните години. Но МОН не може да гледа за всички останали елементи на интеграцията. Това е валидно за другите министерства и агенции – всеки гледа в рамките на своите правомощия и мандат.
Нуждаем се от координиращ орган, който да следи за прилагането на цялостната политика по интеграция и тя да е финансово обезпечена, защото и това е сериозен проблем. С новите законови промени от 2017 г. общините са основният орган, който следва да осъществява тази интеграция на местно ниво, на доброволен принцип, без никакво финансово обезпечение. Не може да се очаква, че без инвестиция за подготовка на общините да изпълняват дейности по интеграция на бежанци, но също и за практическото осъществяване на интеграционни мерки, те ще се включат доброволно в този процес, защото е нова материя за местното самоуправление.
От една страна го има разбирането, че бежанецът трябва да се интегрира, обаче го няма разбирането и за това, че държавата трябва да създаде условия за интеграция. Най-малкото – курсове по български език. Ето това трябва да се промени. Важно е да се знае също така, че интеграцията съвсем не значи някакви привилегии за бежанците, а напротив – говорим за временна подкрепа, чиято цел е съпроводи бежанеца до състоянието, в което той сам ще може да се справя. От ВКБООН се надяваме това разбиране да достигне до повече хора.
За кампанията и организацията
Solid Ground е глобалната застъпническа кампания на Habitat for Humanity за достъп до жилище и жилищни права, работеща в над 30 страни по света. http://buildsolidground.bg
https://habitat.org/emea/impact/our-campaigns/build-solid-ground
http://solidgroundcampaign.org
Хабитат България е националната организация на Habitat for Humanity International – глобална организация, работеща в над 70 страни в целия свят по жилищната проблематика и реакция по време на криза. http://hfh.bg
Коментари