Линда Ауанис е основател и председател на Съвета на жените бежанки в България.
Родена е в Ирак и там завършва своето образование. През 1994 г. идва в България. След като среща безброй много трудности в живота си на бежанка, през 2002 г. основава Съвета на жените бежанки в България и започва активно да подкрепя хора, които като нея са принудени да търсят нов, по-добър живот в чужда страна.
Участва в много семинари и обучения към Български червен кръст, Върховния комисариат за бежанците към ООН, свързани с реализирането на целите и дейностите на СЖББ. Владее асирийски, арабски, английски и български език.
Линда е един вдъхновяващ пример за сила на духа, упоритост и успех. Сдобила се е с дом у нас, за какъвто е мечтала от години, а наред с това работи по жизненоважни за обществото каузи.
С нея се срещна Катя Димитрова, гост автор по проект Build Solid Ground.
Както лесно би могъл да се сети човек, Линда напуска родината си по политически причини. Децата й израстват в България. Изминала е много дълъг път по интеграция, но пък успешен.
Преди 17 години дава идеята у нас да бъде създадена организация, която да подкрепя жените бежанки. Това се случва със съдействието на Върховния комисариат за бежанците към ООН и Българския Червен кръст.
Неправителствената организация ежедневно подкрепя жени (но и мъже), напуснали родината си по същите причини, поради които и Линда преди толкова години идва тук. СЖББ предлага различни видове помощ, като например консултации за правата и задълженията, придружаване до здравни, образователни или държавни институции, обучения по различни теми (домашно насилие, ранни бракове, права на децата) и други. Освен с хуманитарна помощ, организацията се занимава и с различни кампании.
Най-голямата им гордост е съвместната кауза „Добре дошли в българското училище“, чрез която се събират средства за закупуване на учебни принадлежности за децата бежанци. „Това е най-важният проект за мен, защото винаги съм казвала, че образованието е оръжието, което ни защитава от всичко“, казва Линда. Затова идеята й е да помага с всичко възможно, за да имат бежанците достъп до качествено образование във втората си родина – България.
Тя е категорична, че това не са хора, които се затварят в себе си, а напротив – търсят помощ и приемат на драго сърце всякакъв вид подкрепа, който би им помогнал да живеят нормален живот. По думите й, всички неправителствени организации в страната, които се занимават с бежанци, работят като едно голямо семейство и затова работата им е успешна. Всеки месец те имат мултидисциплинарни срещи, на които обсъждат как да подобрят още повече дейността си.
На въпроса дали намира България за достатъчно гостоприемна държава, Линда отговаря така:
„До 2013 г. хората много ни помагаха. Но след като започна голямата мигрантска вълна, докато медиите насаждаха омраза към бежанците, започна негативното отношение. Същите хора, които ни приеха през 2013 г., се обърнаха срещу нас.“
Въпреки това тя смята българите за толерантни и сърдечни хора. Хуманитарната помощ, която постъпва в Съвета на жените бежанки, е на 90% от българи. Самите те обаче рядко си казват публично, че са толерантни към каузата на бежанците и че им помагат. През 2013 г., когато е започнала голямата бежанска вълна, Линда участва в телевизионно предаване и казва, че ако всеки от нас има по една излишна чаша, която не ползва, тя би означавала много за един бежанец, който би могъл да пие от нея вода или пък чай. На следващия ден до Съвета на жените бежанки били изпратени 5000 чаши. Те били от фирма, която така и не разкрила името си.
Имало големи и малки чаши – за вода и за чай. В продължение на две години раздавала от тях. След това други хора оставяли чаши и пред офиса на организацията. Линда и до днес настръхва, когато разказва тази история.
Още един пример за добротата на хората у нас е Коледа през 2018 г., когато от куриерска фирма се обадили притеснени на Линда, защото в склада им вече нямало място за всички дарения, изпращани към организацията от цялата страна.
По нейните думи, хората у нас са щедри откъм дарения и помощи, но остава един голям проблем, чието решение така и не идва. Въпросът с търсенето на покрив. Една голяма част от собствениците на жилища отказват да дадат собствеността си под наем на бежанци.
Има случаи, в които се провеждат огледи, наемателят бива харесван, стига се до съгласие за сделка и след като стане ясно, че личната карта е на бежанец, тя пропада. Тези случаи са много.
Линда дава пример с платежоспособни бежанци, които без проблем могат да плащат месечния си наем, но трудно намират място, където да бъдат приети. Лутането може да продължи с месеци, като след време някои се отказват и търсят подслон в други държави.
Проблемът с липсата на място за живеене се разклонява в много други аспекти. Трудно е започването на работа, а настаняването в детска градина звучи съвсем невъзможно, защото то също е обвързано с местоживеенето и начина, по който децата се класират за прием. Ето защо някои масово си „купуват“ адреси, без действително да живеят на тях, само за да си извадят лични документи и за да могат да въведат живота си в някакъв ред.
Много е трудно и за търсещите работа, които също трябва да се регистрират по настоящ или постоянен адрес. Проблем има и със социалното подпомагане, тъй като службите извършват проверки по местоживеене и не там не откриват лицата, които търсят.
Но не само с квартирите – има проблем и със закупуването на земя – бежанците нямат това право, докато не получат българско гражданство, освен ако не регистрират фирма и не направят покупката с цел инвестиция.
Трудностите са наистина големи, но не отказват Линда Ауанис. През 2013 г. тя подава документи за българско гражданство и през 2015 г. вече е равноправен гражданин на страната.
По нейните думи, най-страшни за бежанеца са първите две години в една страна. След втората година, той вече разчита изцяло на себе си.
„Ядосвам се, когато казват, че бежанците не искат да остават в България. Не е така“, посочва още жената.
Всяка година около 50-60 бежанци получават българско гражданство. По думите й, като цяло хората се чувстват добре тук и много бързо създават приятелства, особено със съседите. Тя дори разказва, че понякога бежанки идват при нея с молба да бъде направено дарение на някоя съседка, българка, която е социално слаба или пенсионерка.
Линда разказва как в първата си квартира живеела при възрастна жена, с която се разбирали много добре. Тя обаче решила да си потърси по-голяма стая, където с двете й деца да имат повече пространство. На изпращане хазяйката й пратила две големи тави с баница с тиква, за да имат храна през първите си дни в нова квартира и нов квартал.
Същата тази хазяйка много й е помагала с научаването на български език. По нейните думи, възрастните жени изключително помагат на бежанките и в тях има много съчувствие. А това, което тя иска, е думата бежанец да не предизвиква толкова много страх и предразсъдъци в съзнанието на хората.
За огромно щастие, Линда вече има собствен дом и мечтата й за собствена земя и къща в България се е осъществила. Сдобиването с къщата станало след получаването на българско гражданство през 2015 г. Очаквано, процесът не бил никак лек и немалко спънки се появили не толкова при купуването на самата земя, колкото при отпускането на заем от банката, както и при всички разрешения за строителство, осигуряване на ток, вода и т.н.
С усмивка и шеги жената си спомня и за друг вид трудности, докато при изграждането на къщата в движение научвала какво е фундамент, бигли и други. Казва, че никога и за нищо на света не би продала къщата си, дори да насочат пистолет срещу нея, защото е вложила неимоверно много сили, време, любов и мечти.
Попитана за препоръките си към правителството и обществото за подобряване на условията за бежанците у нас, Линда Ауанис призовава за равни и улеснени права за закупуването на земя. А и така повече бежанци ще си купуват имоти извън София, ще работят и живеят добре и няма да са концентрирани на едно място, което е едно от основните оплаквания на българските граждани. Освен това ще се развиват и селските райони.
Накрая, на въпроса дали е щастлива тук, жената отговаря без да се замисля.
„Много съм щастлива в България. Особено сега, когато имам гражданство и свой дом. Почти всички мои приятели са българи, общуваме, подкрепяме се, обичаме се. Заедно сме на всички празници. Моят дом, моята държава е България и винаги, когато пътувам по света, бързам да се върна тук. Дори когато пътувах до Ливан, за да се видя със сестра си след 23 години. Не е заради това, че имам гражданство. Просто тук е моето място.“
За кампанията и организацията
Solid Ground е глобалната застъпническа кампания на Habitat for Humanity за достъп до жилище и жилищни права, работеща в над 30 страни по света. http://buildsolidground.bg
https://habitat.org/emea/impact/our-campaigns/build-solid-ground
http://solidgroundcampaign.org
Хабитат България е националната организация на Habitat for Humanity International – глобална организация, работеща в над 70 страни в целия свят по жилищната проблематика и реакция по време на криза. http://hfh.bg
Коментари